МОЯТА ГОРДОСТ: ЯНИНА ХРИСТОВА „Няма значение към каква професия ще се насоча – няма да съм удовлетворена от нищо, ако не се справя с вътрешната си неудовлетвореност.“

Здравей, аз съм Лили Георгиева и в рубриката си „Моята гордост“ ти представям тези, с които се гордея най-много – моите клиенти, хората, които постигат промени вътре в тях, а след това и отвън, като откриват или създават работата или бизнеса, които ще обичат.
Всеки месец ще те срещам с различен човек, който ще сподели кой е и в какво вярва, как се е променил по време на нашата работа, какво е актуално за него в професионален план, и какво предстои да постигне. Накрая вместо заключение той ще те подкани за определено действие или ще те покани да участваш в негов личен проект.

Идеята е моят гост да помогне на теб, а ти на него, а аз да бъда връзката между вас. Нали това правя, свързвам хората! 🙂

През септември 2018-а ми гостува Янина Христова, която е един от създателите на Второ прогресивно училище във Варна. Как стигна до там, ще ти разкаже Янина в една история, която няма да забравиш веднага, след като прочетеш. Трогва и замисля!

ВЪРХУ КАКВО РАБОТИХМЕ С ЯНИНА


ЦЕЛ ПЕРИОД РЕЗУЛТАТИ
Да си формулира с какво иска да се занимава след като се върне в България и да постигне състояние на вътрешно спокойствие и яснота; да предприеме стъпки за реализиране на взетото решение От март 2017 до март 2018 с прекъсване от няколко месеца по време на преместването и периода на проучване (общо 6 сесии)
  • Стабилизиране на вътрешното състояние
  • Изясняване на ценности и приоритети
  • Формулиране на преносими умения, знания, интереси
  • Изясняване на роля, функция и принос
  • Изчистване на идеи и предложения и вземане на решение

 

НЕЩО КАТО УВОД

Аз съм една българка на 30+ години и в момента живея във Варна. Родом съм от Пиринска Македония (Гоце Делчев) и нося в себе си както тишината на планината, така и поривът към “калабалък”, непокорство и желание за промяна. Като дете съм преживяла както дисциплиниращата детска градина в комунизма, така и свободата на село при баба и дядо. Душата ми трепва при спомените за тракащата каруца, отправена към тютюневите ниви в Гайтаниново в 4 през нощта, а децата завити в черджета и грейки. Трепва и при спомена за цветната градина, която засаждах сама до реката, когато баба гърлеше картофите в далечната нива в Брезнишкия балкан. Спомням си топлината от допира до животните на село, топлите яйца и току що издоеното козе мляко с пяна. Свободните игри с децата до полунощ, обиколките с колелета, ежедневното обиране на двете черници в двора на църквата, палавите си братовчеди и приятели, с които измисляхме всякакви щуротии. В защитената среда, на село. Сред близки и познати, сред природата, на свобода.

Всъщност сърцевината на спомена не са конкретните места или събития, а чувството за принадлежност, за сигурност, за предвидимост. В света на възрастните сигурност и предвидимост нямаме, но нямаме и чувство за принадлежност. А бихме могли да имаме. Важно е да имаме. Наскоро осъзнах, че независимо с какво се занимавам като дейност, в основата на всичко стои желанието ми, потребността ми от принадлежност. Аз имам нужда от общност, от група, в която да споделяме еднакви ценности и убеждения, в която има пространство за приключения, за доверие, за дискусии, за проекти.

ПРЕДИСТОРИЯТА

Когато родих Калоян преди 7 г. тази потребност изкристализира много ясно. Вече имах дете, а се бяхме изолирали сами тримата (аз, съпруга ми и бебето) във Виница, без приятели, без голямо семейство, баби, дядовци. В този момент поривът да осигурим чиста храна за бебето ме заведе до тогава стартиращата инициатива “Хранкооп”. Гмурнах се гладна и жадна в тази общностна инициатива и се почувствах жива отново. И не, не храната ме мотивираше да доброволствам в създаването на кооператива, а фактът, че сме събрали едни 100 човека заедно и заедно имаме нужди, които намираме начин да удовлетворим. Малко по-късно създадохме фермерския пазар във Варна, а аз стартирах и свой самостоятелен бизнес, който ми носеше и приходи, и ме свързаваше с нормални, млади, свободни хора. Бях щастлива…заради хората, с които се срещах всеки ден и с които споделяхме сходни виждания за света.

Преди 3 години се роди Мира. Преустанових участието си в кооператива, затворих и бизнеса. Заминахме за Англия, където се случиха две големи неща:

  1. Жестоко усетих липсата на принадлежност отново. Отново се бях изкоренила.
  2. Попаднахме в едно обикновено селско училище, където Калоян започна 1 клас на 5 години без да знае 1 дума на английски език. След 4 месеца говореше свободно, беше щастлив, с огромно желание ходеше на училище, а аз виждах огромната разлика между предучилищната подготовка в България и тази в Англия.

Професионализмът, качеството, отношението, високият стандарт и изисквания – всичко това много силно контрастираше с реалността в България, където косите ми настръхваха при мисълта, че децата ни стоят на чинове по цял ден, четат буквар, който не е променян 30 години, не се възпитава поведение и уважение между деца и възрастни, не се работи за социално и културно развитие на децата, да не говорим за любов към науките, към литературата. Знаех как се разчита на страха от госпожата, за да се научи урока и как урокът няма особен смисъл за самото дете. Знаех за възпитаването в бележкарство, в постоянна надпревара и конкурентност, постоянно сравняване между децата. Разбира се, навсякъде има изключения, и тук има хубави примери, но те са въпрос на късмет, а не на система. Тези мисли не ми даваха мир и покой.

ЗАВРЪЗКАТА

Аз съм учител по професия, завършила съм Английска филология в СУ, а след това и Университета във Вермонт в САЩ. Много добре знам как едно дете може да заобича ученето и как може да се отврати от него.

Запозната съм с принципите на “учене чрез преживяване” и колко е важно всеки учащ да прекара “знанието” през сетивата си и индивидуалните си интереси, за да го попие.

В университета в САЩ учехме чрез преживяване. Не съм зубрила нищо, но четях самоволно по 10 книги за всеки предмет, за да разбера смисъла и да мога да разреша проблемите и проектите, по които работихме.

Но да се върна към днешния ми разказ…За промяната, за избора, за удовлетвореността.

Силното чувство, че не принадлежа никъде и съм изкоренена, се конфронтираше с желанието ми да предоставим смислено образование на Калоян и Мира. Ако останем в Англия и в хубавото училище, оставаме изкоренени и без принадлежност; решаваме проблема с образованието за нашите деца – Калоян и Мира, но децата във Варна продължават да нямат различно училище. Усещах лицемерието в това да “оправя” само нашите деца…Положението изглеждаше без особен изход….Бях отчаяна, неудовлетворена. Исках да се върна в България, но исках децата ми да учат в селското английско училище. Исках да съм част от общност и да си намеря място и принадлежност, но това не можеше да се случи в Англия.

РАБОТАТА С ЛИЛИ

По това време се свързах с Лили Георгиева. Бях загубена и объркана. Майчинството ми приключваше, имах нужда да работя, а сякаш нищо не ме удовлетворяваше. Дупката в душата ми зееше и аз не знаех с какво да я запълня. Потърсих Лили отчаяна. Имах няколко предложения за бизнес проекти, но аз не знаех какво искам. Бях заклещена в това незнание. Лили не се опита да реши проблемите ми, а направи нещо много важно. Тя се разрови в душата ми, за да разбере какво е важно за мен като човек. Провокира ме сама да размисля на какво държа в този живот и кой е моят център. Върна ме към центъра ми и освети тунела, който ми се струваше ужасно дълъг и тъмен. Тя не извървя пътя вместо мен, но ми помогна да тръгна напред към светлината. Направихме 6 срещи в рамките на 6 месеца с известно прекъсване. Последната среща беше най-силна за мен. Аз и изброих стъпките, които смятам да предприема и тя ме попита: “И ако всичко това (дай Боже) се случи, както си го представяш, ти удовлетворена ли ще бъдеш? “

И тогава осъзнах голямата истина. Няма значение какво ще работя, към каква професия ще се насоча, аз няма да съм удовлетворена от нищо, ако не се справя с вътрешната си неудовлетвореност. Осъзнах, че съм като героите от “Сидхарта” на Херман Хесе, които цял живот търсят щастието по света и все не го намират, докато един ден единият спира да търси и си отваря очите за наличното щастие, тук и сега. Да, тривиално е, знам. Но по-голяма истина от тази не мога да дам. Аз осъзнах, че в живота си имам няколко големи потребности. Трябва да се погрижа за тях, без тях дупката ще си остане дупка.

Те са следните:

  • Да имам общност, към която принадлежа, на която служа и в чиито ценности вярвам
  • Да работя за добро образование не само за моите деца, но и за децата на хората, с които споделяме общи ценности и виждания.
Но също така разбрах, че е важно да знам къде е моят център и да се връщам към него. Да улавям моментите, в които търся удовлетворението и смисълът навън; да си намеря форми и начини да намирам смисъл и удовлетворение тук и сега, в себе си и реалността, такава каквато е. Винаги мога да търся промяната, но удовлетвореността ми не може да зависи само от крайния резултат. Дори май е обратното – крайният резултат зависи от това дали съм била спокойна и удовлетворена в процеса на работа.

Ако и вие имате нужда от такава помощ, потърсете Лили Георгиева 🙂 Тя запалва осветлението в тъмния тунел, за да можем ние сами да намерим пътя към светлината.

КЪДЕ СЕ НАМИРАМ В МОМЕНТА

Още докато бях в Англия с Нора Гавазова от Детската къща във Варна търсихме алтернативи на традиционното училище за родителите, които споделяха, че не виждат истинска алтернатива на традиционното, нереформирано образование. Търсенето ни доведе до Явор Джонев, който от години се подготвя за създаването на подобно училище в София и заедно с Института за прогресивно образование го създават през 2016г. Срещата ни с него беше съдбовна. На 3 април 2017г. Явор и Диана Робова, директорката на първото прогресивно училище в София, ни подадоха ръка. Отвориха вратите си за нас и ние преминахме от другата страна. Нямаше връщане назад. Вече създавахме училище.

И ето ме мен днес. На 3 септември 2018г. открихме Второто прогресивно училище във Варна. То е общностно училище, което си поставя високи цели. Това е училище, в което се събираме хора със сходни виждания за света, подкрепяме се, стремим се към общи цели. Образованието е фокусирано върху учене чрез преживяване, което е възможно с помощта на структурирана Монтесори класна стая преди обяд и Изследователска програма на International Baccalaureate следобед. Добавяме спорт и изкуства. В училището децата се учат да спазват правила, като сами осъзнават защо са нужни и преживяват последствията както от прилагането им, така и от липсата им. След време ще стигнем до момент, в които те сами избират правилата, защото са осъзнали и преживели нуждата от тях.

Ние сме прогресивно училище, защото отваряме училището за нови подходи, за нови идеи, за ново знание, за нови преживявания, за дълбоко осмисляне на знанията, като в същото време постигаме национални стандарти (МОН) и международни стандарти (IB). За нас е важно децата както да научават много, да бъдат предизивиквани да се развиват, да се сравняват най-вече със себе си. Да се научат да уважават себе си и другите, да комуникират спокойно чувствата и мислите си, да вярват в себе си и да обичат да учат.

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В момента поставяме основите на всичко това и сме благодарни за родителите за търпението. Ще отнеме време, но важното е, че вече сме на пътя и вървим стремглаво напред. Използвам възможността да отправя покана към родители, които разпознават своите виждания и разбирания в този текст, да се свържат с нас. Имаме още 2 свободни места в 1 клас за учебна година 2018-2019. Можете да разберете повече за училището на Фейсбук страницата ни и на сайта ни. Можете да се свържете с мен на тел. 0884/195699

В заключение бих искала да се обърна към всички онези българи, които са избрали да останат тук. Така или иначе сме тук и сме заедно, нека се обединим, нека намерим форми и начини да се свържем отново в общност. Българското общество е доста разединено, ние сме сами, а сами е трудно. Призовавам ви, нека се свързваме с подобни на нас, нека правим крачки заедно, нека градим своя свят тук и сега, заедно. От нас зависи българското общество да се излекува. На много места има мини общности, които правят великолепни неща. Нека бъдем повече, нека се обединяваме около убежденията си и се борим за тяхното реализиране. Това е нашият шанс за промяна. Осъзнавате ли го?

Това беше всичко от нас с Янина. Знам, че историята ти хареса и че те замисли.

Пожелавам ти кураж и лекота по твоя път!

А ако темата за кариерната промяна и осъзнатия избор е актуална и на теб, ще се радвам да те видя на нетрадицинното представяне на настолната книга за кариерна промяна „От любов към себе си“, съчетано с практическа лекция, което предстои на 25.09.2018 в City Stage в София. Във Варна представих книгата още след излизането й през юли – благодаря за големия интерес!