МОЯТА ГОРДОСТ: Гергана Желева „Не е страшно да загубиш работата си, страшно е да повярваш, че заедно с нея губиш своята идентичност, статус, място под слънцето.“

(Време за четене: 8 мин.)

В рубриката си „Моята гордост“ ти представям тези, с които се гордея най-много – моите клиенти, хората, които постигат промени вътре в тях, а след това и отвън, както в кариерен, така и в личен план, защото те вървят ръка за ръка.
Всеки месец ще те срещам с различен човек, който ще сподели кой е и в какво вярва, как се е променил по време на нашата работа, какво е актуално за него в професионален план, и какво предстои да постигне. Накрая вместо заключение той ще те подкани за определено действие или ще те покани да участваш в негов личен проект.

Идеята е моят гост да помогне на теб, а ти на него, а аз да бъда връзката между вас. Нали това правя, свързвам хората! ?
Очаквай изненади, защото всеки е уникален и отличаващ се по свой начин, и универсален формат на представяне няма как да има.

Днес моята гостенка е по-различна. Обикновено след работата ми с хората ние оставаме приятели, някак естествено ни се получава. В този случай, приятелството дойде първо, след като Гери ми писа преди повече от година по повод моя публикация, аз й върнах отговор, тя отново ми писа… и някак спонтанно й предложих да отидем на кафе. И не, не го правя с всеки непознат, който ми пише. 🙂

Оттогава насам кафетата са доста повече, Гери присъства на семинара ми за личен брандинг и му даде много висока оценка (урааа!), а от това лято насам, когато започнах генерално да преработвам стратегията си, тя стана мой ментор. Защото едно е да си вътре в бизнеса си и да виждаш какво трябва да се подобри, друго е да имаш опита, познанията и погледа отвън!

Това, което виждаш на сайта ми, е плод на много анализи, мислене и писане, съгласувани с Гери. Благодарна съм й за неуморната подкрепа и за това, че тя ме ‘освети’, така че да мога да изкарам най-доброто от себе си и да го структурирам на ниво, за което не бях мечтала в началото на работата си!

КОЯ СИ ТИ?

Аз съм Гергана и харесвам името си цяло. Май винаги съм се стремяла към цяло-то, напълно-то, всичко-то.

Появата на историята ми в тази публикация е рядък момент – решавам се да говоря по време, а не след като промяната ми е завършена, доверявайки се на вътрешния си компас.

Приятно четене.

О, минало, корпоративно.

Направих всичко така, както НЕ съветват дебелите книги и знайни и незнайни гурута.

Две години по-късно знам, че това си е моят път, моят начин и моята отговорност. Аз не съм бунтар по душа, даже напротив – доскоро клиширана версия на отличничка, правеща корпоративна кариера със замах. Няколко пъти съм участвала в бизнес симулации, в които отборът дръзвал да играе против правилата/пазарната логика, епично губи съревнованието. Сега като се замисля, те тия симулации май това целят – да ти докажат в безопасна среда, че предизвикването на системата те прави губещ …системна грешка. Може би тихите революции са моето нещо.

Затова когато по средата на поредното организационно преструктуриране обявих кротко, че искам да натисна рязко спирачките и да се оттегля от корпоративния живот за известно време,  за да си проясня главата (половин – една година), да кажем че никой не беше предвидил подобен развой на нещата. Дори самата аз. От известно време насам обмислям и най-после решавам да споделя преживяванията си, защото мисля, че може да е полезно и на други, независимо от коя страна на взаимоотношението служител-корпорация се намират.

“Who`s that girl?”

Аз съм маркетолог. Де юре и де факто. А, и милениъл, ама омъжена с две деца. Работих  десет години в интернационална корпорация. Знам това-онова за поведенческия модел при взимане на решение.  Рационалното решение е измислено животно. Винаги, абсолютно винаги, решенията ни в своята същност са емоционални. И като такива моментът на взимането им остава скрит за нетренираното око. 🙂 Защото се задейства добре отработен механизъм – разумът ни се впряга да намери и подбере правилния набор от смислени/обществено приети доводи, с което да обезпечи рационалността на едно вече взето емоционално решение…забавно, нали?

Хайде сега да вдигнат ръце тези, които смятат че промоциите с намалена цена (разумен довод) ни карат да действаме рационално! 😉

И така, ето ме „успешна, усмихната и удивителна“ и на борсата. По собствено желание.

До съвсем скоро преди това…

Знаех, че съм изчерпана и че начинът ми на живот, обсебен от работата ми, ме води към версия, в която вече трудно разпознавах себе си (и емоционално, и визуално).  Знаех, че съм развила някои зависимости – към е-мейл нотификации, към работни срещи и видео-разговори, към водене на големи проекти с осезаеми резултати, както и някои непоносимости – към цифри в червено, към неизпълнени обещания, към всеки, който не работи с моята скорост, професионализъм и хъс.

„Тя респектира, тя е машина“ –   казваха партньорите,

„Тя просто си го може“ – казваха колегите,

„Искаме нейната енергия в екипа“ – казваха шефовете,

„Важни са ми хората, контекстът преди съдържанието“ – казвах си аз.

Не знам какъв е психо терминът за такива състояния, но съм сигурна, че си има термин и надали е от ласкателните 😉 Успоредно с това лекарите ме алармираха медотично и ежегодно, че трупам здравословни проблеми и нямах  логично обяснение защо не се захващам с разрешаването им. („Изглеждате ми интелигентен човек..?“ – из преглед при ендокринолог)

Та при третото ми корпоративно преструктуриране смисълът започна да ми избледнява. Хора с реална власт да променят бяха декларирали ценности, които не отстояха, когато стана напечено. Запитах се защо все още съм в играта? И дали колективната култура е сбор от индивидуални култури, но всяка с различна тежест. Криза на интегритета? Всичко онова, което правеше мястото и работата мои, просто си отиваше, а не успявах да се припозная в идващото ново. И изведнъж освен Вариант А – вземи-някакво-повишение-и-си-трай, Вариант Б-вземи-повече-работа-и-си-трай, се появи Вариант Х – е-стига-с-това-траене. И противно на всичко рационално, което някога бях чела, в онзи момент самосъхранението ми означаваше да опазя останала си ценностна система от подмяна.

Внимание, вратите се затварят!

Както казват, не плачи, когато нещо свършва, а се усмихни, защото се е случило. Аха, по-лесно е да се каже, особено докато си в окото на бурята.

Политически коректният термин е „прегаряне“. Това беше и моята официална и корпоративно-приемлива причина. И беше истина също така.

Обявих решението си дискретно и пред силно ограничен кръг от хора. Олекна ми и ми дойде сила. Работих като за последно в последващите 2 месеца. Добавих и награда от бизнес издание. Накрая разплаках колеги и партньори, поговорих с всеки, който поиска да си вземе нещо от мен за последно и на когото исках да благодаря лично.  Обърках някои планове, получих безусловна, на моменти странна подкрепа („нали знаеш, че половината свят ти завижда за това“ ), не липсваха и абсурди от рода на „ама ти нали си била по майчинство, не разбирам  ЗАЩО искаш пак да си ПОЧИВАШ?“ Това последното си е за „Майко мила“! Може и да им пиша някой път 😉

Ами защото в деня на професиите в детската градина синът ми изпляска „мама работи командировка“! Защото дъщеря ми бъркаше коя е мама и коя е бавачката. Защото бях изгубила способността си да се зарадвам на каквото и да е било извън работата си и компенсирах с още повече работа, надявайки се това да помогне… Защото прекарах две седмици по Коледа в тъга, осъзнавайки колко далечни могат да бъдат двама души в една стая. Защото ревах като магаре пред група непознати. Защото дори мъжът ми започваше да се чуди под колко пласта л@йна се е скрило момичето с искрящите очи. Ще спра до тук. Защото както при преяждането с празни калории, се опитвах да задоволя глад от различно естество с грешната храна. Така погледнато беше време за детокс.

Говорих с професионалист, на когото имах пълно доверие (истински корпоративен динозавър) и той ме предупреди, че ако не се върна в корпоративна среда до 3-4 месеца след напускането, има голяма вероятност повече да не поискам да се върна изобщо. Това беше и най-големият страх на мъжа ми („ще вземе да й хареса“). Той, динозавърът корпоративен, любезно отбеляза, че в сърцето си аз вече съм напуснала още в седмиците, когато изпитвах колебанията на страха. Решението е било вече взето, а умът ми трескаво събираше своя business case…мисля, че говоря за всички, напускащи по убеждение, а не с алтернативна работна оферта в джоба. Аз предпочитам да го наричам излизане от златната клетка. Корпоративен детокс.

Работохолик в абстиненция – това е период, в който егото ми разказваше играта.  Навсякъде виждах съсипване на всичко, градено от мен и екипите ми през годините. Отне ми време да се отгранича, но бавно започвах да виждам кое наистина ми носи смисъл, кое е истинско и кое – просто насадено вярване,  коя съм аз без бранда и бизнеса, за който работех през целия си професионален живот??

Голямото Пътуване.

Не е страшно да загубиш работата си, страшно е да повярваш, че заедно с нея губиш своята идентичност, статус, място под слънцето.  Фаза 0.

Полагаше ми се щедро обезщетение – особеност на корпоративното преструктуриране. Похарчих го, за да пътувам – сама, с мъжа ми, с децата. При първото далечно пътуване имаше известно очакване, че ей сега ще ми светне какво да правя от тук нататък и ще ми се подреди пъзела. Сякаш Индийският океан щеше на остави решение на брега на малкия остров заедно с началото на дъждовния сезон.  Или отговорът щеше да отекне под купола на някоя ренесансова катедрала.  Нищо подобно не се случи. 🙂 Просто пътувах, попивах, хранех душата си с различни преживявания. Не спирах да заговарям непознати, сега като се замисля, сякаш крещях „ето ме!“.  Презареждане във фаза 1. За пръв път от 10 години имах истинска лятна ваканция! Детето в мен ликуваше! Подлъгах се, че това е всичко и избързах.

Провалих две  начинания още преди да съм ги започнала. А това вече си беше новост! Първият път реших, че е случайно – аномалия в собствената ми матрица. Вторият път се вслушах в интуицията си и сложих нещата на пауза. Старото ми аз отчаяно се бореше  за правото си да доказва, че все още е в играта. А новото закачливо му се плезеше „Ей сега ще съсипя малкия ти план, само гледай!“ Някъде по това време за пръв път срещнах Лили и тя не избяга с писъци в обратна посока. Обещаващо.

Следваща спирка.

Осем месеца след началото. „Ти така докато си почиваш, защо не вземеш да ни помогнеш малко?“ Ей на това му се вика делово предложение. Шофирайки по Цариградско шосе на път за среща с първия си потенциален клиент като външен бранд консултант, получих паник атака. При мисълта за бизнес сграда, конферетна зала и пр. леко ми прилоша. Не избягах. Аз не бягам. Вместо това сключих една прилична сделка и приключих с борсата. И по стар навик свърших повече от договореното, но с лекота и удоволствие. Това беше повратен момент – да позволя на пазара да ме оцени и приеме, вече излязла от пашкула на познатата индустрия и голямото корпоративно име. Да заявя себе си и да се изненадам колко приятно се получава… Фаза 2 – Има живот извън Системата. Ако четеш това и знаеш точно какво имам предвид, вероятно сме били колеги. 🙂

Освен живот извън системата има и адски много поле за полезност, признание, предизвикателство,  любопитни хора с интересни идеи и проекти, които като магнит привличат себеподобни.  Спомних си за Лили и осъзнах, че искам да съм част и от нейния път! Така се самоназначих за неин ангел по маркетинг и бранд стратегия (и двете сме Прожектори по дизайн и ни се получава забавно с чакането на покана понякога).  Какво всъщност се случи от колаборацията ни? Моята кратка версия е „извадих я и я осветих ярко“. Тя сигурно си има и нейна версия, разбира се.

И всъщност новото отново е система, една много по-различна житейска система. Детоксът завършен. Тече захранване. 🙂

Разбира се, имаше и има много повече от това! Тествах пускането на контрола, прекосявайки граници само с приятелка, без предварителни резервации и билети…малко извън „белия свят“. Три седмици ших дрехи за кукли, за да се уверя, че бъркам хоби с нещо друго.  Седем месеца тренирах силово, за да разбера, че килограмите са цифра с история (и история в цифри) и сега работя върху историята. Един месец отново живях на остров с децата, защото нямаше нужда да се хвърлям в нов проект веднага. Изядох и шамари, големи шамари, от близо и далеч. Спомних си, че обичам да пиша – този текст е резултат от семпла стратегия: папка на десктопа ми с име „WRITE EVERY DAY”.

Дали ще стана успешен предприемач – не знам. Дали имам още корпоративен път – също не знам. Не знам е нещо като ще видим – неузряла форма на категоричен отказ. Между споменатите две опции виждам още толкова много други нюанси, които съм любопитна да опитам! Знам от опит, че ако достатъчно дълго седиш и в най-удобната поза, рано или късно нещо ще ти се схване. И ще трябва да промениш позата. А с позата се променят и връзките с хората, но това си струва отделна тема.

Нещо като заключение.

Имах една силно амплитудна година! За тази година съм благодарна на всички волю или неволю замесени. А най-много на съпруга ми, който след като ме обяви за ненормална, реши (да прояви мъдрост и) да ме подкрепи. Подкрепи ме на дело, макар тогава да се съмняваше в „рационалността“ на избора ми.  И до днес не съм сигурна дали дълбоко в себе си одобрява избора ми, но всъщност не от одобрение имаме нужда в такива моменти, а от приемане. Това ми е напълно достатъчно.

Знам, че това е просто моята история. Тя не е подходяща за генерални изводи, макар събитията в нея да следват своята безспорна логика; даже напротив, тя е крайно изключение от правилото. Освен за онзи, с когото се случва. Затова ми беше важно да ви я разкажа.

Момичета и момчета, когато ви връхлети, (а щом сте стигнали да четете до тук, той ще ви връхлети неминуемо!) дайте шанс на своя Вариант Х такъв, какъвто ще изглежда той за вас. Дайте си шанс за постъпите по любов към самите себе си. Ако сте в началото на своята кариера, направете си фонд „Аз мога да създам своя избор“ (включително и да избера да скъсам синджира 🙂 ) и инвестирайте в него „с малки суми и редовно“.  Ако пък никога за нищо не ви се наложи да го използвате този фонд, а той вземе че нарастне до неприлични размери и вече съвсем не знаете какво да го правите…обадете ми се – все ще измислим нещо заедно! 😉

И така до следващото.

С какво съм готова да помогна тук и сега?

Мога да доведа големия маркетинг при стартиращия бизнес и да го накарам да работи.

Имаш продукт – нямаш бранд, и разбираш или подозираш какво значат първите 4 думи в това изречение – потърси ме. Не всеки разбира от маркетинг, но всеки собственик на бизнес е добре дошъл за малко на скоростното влакче! Ще  разнищим ситуацията ти, ще я обърнем с хастара нагоре и ще намерим решение по мярка. А, да, ще нагазим в работа до лактите. Ако нямаш време, направи си.

Имаш идеята, проучванията, даже и някои цифри имаш и страхът да стартираш е голям. Така и трябва – потърси ме. Тайната на успешните начинания не е тайна. Подготовка е. Безпристрастна, хладнокръвна и безмилостна: професионален…маркетолог. Ще те развълнувам!

Имаш от всичко по малко (или даже по много),  уж всеки елемент поотделно е правилен, пък някак не се задвижват нещата гладко или не виждаш тънката червена линия,  по която да се навърже всичко в последователна верига, интегрирайки бранда в бизнеса ти – потърси ме, задължително! Обичам да калибрирам (или релансирам, ако се е стигнало до там) вече съществуващи брандове! Това е може би най-предизвикателния за мен вариант – прилича на основен ремонт, докато ремонтираното жилище продължава да се обитава. Тежко е, но трябва да се свърши качествено и внимателно. Точно такъв проект беляза и моето ново начало.

Търсиш някой да ти „прави маркетинга“ всеки ден – не съм аз човекът. Но мога да помогна с планирането и организирането на оперативната ти маркетинг дейност, след като приключим основната си работа заедно.

Ти си колега от агенция или маркетинг отдел и някак си си убедил шефа/HR-a, че имате нужда от външна помощ по проект с висока ставка – проучи ме и да поговорим.  Най-малкото искам да те познавам, пък и имам 100% winning rate.

За контакти с мен:

gfakalieva@gmail.com

https://www.linkedin.com/in/gergana-zheleva-12a6b17/