ПЪЛНА КАРИЕРНА ПРОМЯНА - Елена Герджикова - Промяна и личен брандинг

ПЪЛНА КАРИЕРНА ПРОМЯНА – Елена Герджикова

В ежемесечната ми рубрика „Пълна кариерна промяна“ ти представям дами, които са направили сериозен завой в кариерен план, и са променили професията си или начина, по който работят, и вече работят за себе си, на свободна практика или развиват собствен бизнес.

През април 2018-а имам удоволствието да ти представя слънчевата Елена Герджикова, която заменя комфортната и престижна позиция в международна компания в София с вълнуваща и предизвикателна работа за ООН в Южен Судан.

Историята си струва, както и изводите от нея!

Как и кога се случи пълната кариерна промяна при теб ? С какво се занимаваш в момента и как стигна до него?

Работата  ми винаги е била свързана с развитието на хора, екипи или услуги, като само формата се менеше във времето. Години наред работех в ИТ сектора, където воденето на обучения, управлението на проекти и ръководенето на екипи, ми доставяха огромно удоволствие. Обожавах работата си до степен да съм толкова свързана с нея, че тя да е основен фокус в живота ми. Но винаги усещането ми е било сякаш това е стъпка и сега уча нещо, което ще ползвам по-късно. Онова зрънце недоволство, което нося в себе си, и което ме провокира винаги да продължавам да търся, не ме оставяше на мира.

Един ден с мой приятел си говорихме и аз за пореден път разказвах как имам нужда от промяна, но не знам каква. Той като на шега ми предложи да си потърся работа към Уницеф или друга хуманитарна организация, защото знаеше, че се интересувам от хуманитарния сектор. Аз доста се посмях на предложението, но след време си направих профил към ООН и реших, че ако имат нужда от мен, те ще ме потърсят. Няколко месеца по-късно вече бях в Южен Судан и работех в центъра за обучение на мисията на ООН там. Това беше първата работа, при която сякаш всичко, което бях натрупала като знания и опит до момента, просто си дойде на мястото.

Сега, почти две години по-късно, се върнах в България и в момента съм консултант на свободна практика към ITCE като водя обучения за управление на проекти и управление на партньори.

Разкажи ни по-подробно с какво се занимаваше в Южен Судан?

В Южен Судан работех като доброволец към мисията на ООН в страната. Докато бях там, доброволците в тази конкретна мисия съставляваха около една трета от международния цивилен състав, и бяха разпределени в почти всички звена, като например медицинските пунктове, транспортните, инженерните и ИТ отделите, административните и поддържащи отдели. Обикновено, когато кажа, че съм работила като доброволец към ООН, хората си представят, че съм работила директно с местното население в някой от лагерите за защита на цивилни. Всъщност доброволците към ООН са професионалисти в различни области, които в даден момент от кариерата си решават, че искат да отделят време и да използват своя опит, за да подкрепят усилията на дадена мисия в определена страна.

В моя случай, аз работех през по-голяма част от времето си в офис, имах работно време от 9 до 5 и използвах всички знания, които до момента бях натрупала за боравенето с ИТ системи, управлението на проекти, и воденето на обучения. Работата ми там беше една най-нормална, отговорна работа, а ролята ми беше на обучител. В рамките на двете години докато бях в Джуба, тази роля се разви като включи в себе си освен провеждане и организация на обучения, работа по проекти и координацията на оценките на персонала за цивилния състав на мисията. Най-интересния за мен проект, по който работих, беше свързан с увеличаване на ефективността на процеса за управление на цивилния състав на мисията и включваше обучението на повече от 200 мениджъра, които се намираха из цялата страна. По проекта работихме с колежка от Южен Судан и пътувахме до различни локации, където на място провеждахме обучение. Беше много натоварено, защото имаше седмици, в които всеки ден или пътувахме или водехме обучение на различно място, и това е много уморително, но резултатът беше толкова видим, че всяко пътуване си струваше.

Как се реши да отидеш там?

Решението да замина за Южен Судан беше лесно и бързо просто, защото все още не си давах сметка каква промяна ми предстои. В началото и в моята представа всичко беше много романтично. Имаше един момент, в който прочитайки за военния конфликт в страната, малко се зачудих дали да замина, защото и семейството ми беше прочело за конфликта, и те бяха твърдо против. В България имах прекрасна работа, приятели и много комфортен живот, а ме очакваше скок в неизвестното, и това много тревожеше близките ми. За мен обаче беше много важно да си дам този опит, защото чувствах, че това е много мое нещо, а аз съм човек, който откликва на покани. Това работи за мен.

В момента, в който кацнах в Ентебе, където беше въвеждащото ни обучение, за първи път си дадох сметка колко голяма ще е промяната. До сега въвеждащите обучения, на които съм била, са ме запознавали с културата и процесите за работа в дадена компания. Сега освен тези модули, имахме модул за това как да се грижим за здравето си, какви са културните норми и обичаи в Южен Судан, какво да правим в случай, че ни нападнат. Още по-ясно настоящето се манифестира, когато кацнахме в Джуба и се запознахме със средата, в която ще живеем. Аз имах късмет и живеех в къща, но имаше и период, в който съм живяла в контейнер, и много мои колеги продължават да живеят в контейнери. Всички живеехме в лагери и имахме вечерен час. Тъй като всички цивилни живеехме заедно, хората, с които работиш и с които се забавляваш, са едни едни и същи. Колкото и да е хубаво това усещане за семейство в началото, в един момент то води до стрес, защото имаш чувството, че живееш в микро космос, в който целият свят е представен на една длан. Но, като резултат, човек се научава да комуникира с хора от различни култури и да е толерантен както към тях, така и към себе си. Там се научих например колко жизнено важно е да зачитам и уважавам собствените си нужди от лично пространство.

Кое беше по-силно от страха, от несигурността, от неизвестността на бъдещето, така че да си кажеш „Скачам!”?

Любопитството да открия своето място под слънцето ме теглеше напред. Има хора, които още от деца знаят какви ще станат, когато пораснат. Аз не съм от тях и все още ежедневно си изяснявам каква е моята пътека. Все още има много моменти, в които се чувствам сякаш не знам каква е следващата крачка, но по пътя се научих на търпение. Животът ми се разкрива на етапи и едва когато се отпуснах и започнах дълбоко да се потапям и да изживявам всеки етап, с всичко „хубаво“ и „лошо“, което той носи, ми стана по-леко и по-ясно.

Всъщност „хубаво“ и „лошо“ са само етикети, които аз бях свикнала да давам в зависимост от чувствата, които дадено преживяване събуждаше в мен. Например в началото факта, че през първите седмици в Южен Судан живеех в контейнер и имах съквартирантка, го бях класифицирала като „лош“. В последствие си дадох сметка как това преживяване ми помогна да се адаптивам бързо към новото място и да осъзная, че мога да живея и в контейнер, и в палат. Всъщност всяко преживяване е важно, и дори и да не го разбираме в момента, всяка случка ни предоставя възможност да израстнем. Преди за мен това бяха просто красиви думи. Сега приемам всичко с много повече лекота.

Разкажи на за един-два момента от пътя ти в настоящото поприще, когато ти е било много трудно и когато нещата не са се получавали? Кое ти е помогнало да продължиш напред?

Един от най-трудните моменти за мен беше, когато миналата година се прибрах от Африка с идеята, че ще се върна отново там, но това не се случи. Месеци наред на въпроса „До кога си в България?“, отговарях, че всеки момент очаквам да „се прибера в Африка“, отказвах да правя каквито и да е планове за повече от две седмици напред, и дори почти си бях приготвила багажа за бързо заминаване. Тогава много близък за мен човек се сблъска със сериозен здравословен проблем и отново сякаш за миг се изясни, защо в този момент за мен е важно да бъда в България. Ако бях заминала, щях да бъда изправена пред много труден избор, а животът ми спести това, и бях благодарна. Така за пореден път научих, че всяко нещо се случва с времето си и че не мога, а и не е добре, да насилвам събитията. Мога да се подготвям и да давам най-доброто от себе си в текущия момент, мога да мечтая как бих искала да се развие живота ми и да правя стъпки в тази посока, но е важно да съм отворена и чувствителна за текущата реалност, защото тя винаги е за добро.

А кое е това, с което се гордееш най-много в момента, и защо го оценяваш толкова високо?

Научих се да приемам живота и да приемам себе си. Последното за мен винаги е било трудно, защото аз съм перфекционист по душа и този перфекционизъм често е водел до усещането, че не съм достатъчно добра. Това, че вече не се съдя толкова строго и че отхлабих изискванията към моя перфектен образ, за мен е огромна крачка напред. Чувствам се по-щастлива и все по-малко имам нужда да се вписвам в нечия рамка.

Научих също, че да приемеш нещо, не означава да си пасивен и да вдигнеш ръце. Означава да се отвориш и да разбереш преди да предприемеш действие. След това действаш и наблюдаваш какъв е резултатът. Дънов е казал: „Не съжалявайте за грешките си, а извадете поука от тях или ги използвайте като едно благо“. За мен това е много мъдра мисъл. Преди често се фокусирах върху несъвършения резултат и оставах замръзнала на ниво действие. Сега дори и да ме е страх, се старая да правя крачка. Текущото интервю е добър пример, в който страхът, че „публично ще се изложа“, отстъпи място на желанието да споделя своята история.

Знаеш, че аз помагам на хората да градят и развиват своя личен бранд като са автентични, познават себе си и показват каква стойност могат да носят. Как разбираш ти личния брандинг и с какво искаш да асоциират твоето име?

Според мен ключовата дума е автентичност. Аз се старая да си давам пространство да изследвам и опознавам себе си в цялост, с всички свои слабости и силни страни. Целта ми е чрез работата ми да създам пространство, така че хората с които работя също да имат възможност да опознават части от себе си. Управлението на проекти е много благодатна сфера в това отношение, защото в главите ни съществуват толкова много стериотипи какъв трябва да е перфектният мениджър на проекти. Всъщност всеки мениджър на проекти преди всичко е човек, и колкото и добре да познава теоретичната постановка, е много важно да познава себе си и своя стил на работа.

Какво би казала на жените, които обмислят пълна кариерна промяна, но по някаква причина не смеят да направят първата крачка?

Бих ги посъветвала да си задават въпроси. Защо искат промяна? Каква точно промяна искат? Как си представят, че промяната ще промени живота им? Какво им доставя удоволствие в работата? Кое ги кара да се чувстват удовлетворени? Каква цена са склонни да платят? Особено последният въпрос е важен. В моят случай, отговорът беше, че съм ок да рискувам финансовата си стабилност. Но, аз имах този лукс, а не всяка жена го има, и е добре да сме наясно с какво разполагаме без да се заблуждаваме. Отговорите на въпросите се развиват във времето и идват непълни, но е важно да продължаваме да се питаме, и да действаме дори и с малки крачки.

Първата крачка винаги е най-трудна. Понякога, за да я направим, имаме нужда да си дадем пространство за грешки, и да си осигурим спасителна мрежа. Една година неплатен отпуск, разговор със семейството и планове как може да се погрижим за най-лошия възможен сценарий, свързване с хора с подобни интереси, които са минали през подобен на нашия преход – това са примери от моята спасителна мрежа. Всеки човек е различен и има право и необходимост да намери своя път. Търсете си пътя! Действайте смело!

За контакти: e.gerdjikova@gmail.com

Това беше всичко от нас с Елена, надявам се, че ти беше интересно и полезно. 🙂

Ако темата за кариерната промяна ти е актуална, очаквай през лятото книгата ми с насоки и съвети за кариерна промяна, подплатени с истински истории на български жени като Елена. А до тогава можеш да следиш блога ми за още истории на промяна на жени, с които съм работила или които познавам.

 

 

консултант по кариерно развитие, промяна и личен брандинг